Винаги съм намирала нещо специално у книгите, макар и да не го осъзнавах дълго време. През годините имах периоди, в които не четох нищо, в други периоди четох понякога, в други исках да чета, но нямах пари и възможност, но пък имах оправдания, в други пък не знаех какво да чета и как въобще да се върна към книгите. Имаше и един, в който си казах, че книгите не са за мен явно и се отказвам.

Но любимият ми период е този, в който се върнах към четенето и в момента дори сърцето ми започва да топурка, сякаш разказвам за първата любов, която взела, че станала последна. 

Единият начин е да романтизираш четенето, да приказваш колко е приятно то, полезно, вдъхновяващо, отпускащо, невероятно. Това е начинът на онези хора, родени от майка, която явно в родилната зала е чела, докато е раждала, и които по-късно се влюбват в книгите от пръв поглед. Дали е любов или илюзия, дали е начин да избягат от света, да се скрият? 

Другият начин е този, в който любовта към книгите узрява. Срещате се, усещаш някаква искра, нещо специално се случва между вас, но ти си твърде млад, за да разбереш. Да разбереш любовта. Тя е там винаги, но ти си зает с куп други житейски неволи. Накрая осъзнаваш, че любовта те е чакала. Била е пред очите ти. Но сега много по-добре можеш да я оцениш. Вече я познаваш, узрял си достатъчно. 

Ще ти издам една тайна:

По това време обаче, често – макар и не винаги – онези първите, за които споменах по-горе, вече са приели четенето за даденост. Влюбването минава бързо. Изживява всичко бързо. Любовта е дълготрайното чувство. 

Аз съм от вторите. При мен стана по втория начин. 

Знаех си, че там има нещо, по дяволите! Но едва преди няколко години го проумях..