Надя се надява, че мъжът, който идва насреща, изненадващо ще изкара отнякъде подаръчна торбичка и ще й я подаде. Може би ще е някоя от онези красиви кукли, които са орисани да бъдат облечени с приказни рокли. Или може да е някоя нова игра, от онези, които уж те правят по-умен, но след които Надя има чувството, че ги е играла и преди. 

Всъщност няма значение какво е, така или иначе най-вълнуващият момент за Надя е самото подаване на торбичката. 

Днес тя предусеща, че я очаква изненада. Същото усещане го има преди отхапването на първото парче от онези дълги шоколадови вафлички – знае какъв вкус я чака, и това я кара да се вълнува силно. И днес е същото. Сигурна е. Нещо ще се случи.

Мъжът се приближава все повече и тя за миг забравя за предполагаемата торбичка, защото се заглежда в походката на мъжа. Тази походка й носи сигурност. Както когато видиш, че всеки момент ще завали и приближават големи тъмносини облаци над теб, но ти си точно на входа пред вкъщи и се прибираш. Надя осъзнава, че тази походка й носи сигурност, защото това е баща й. Нейният татко, когото тя толкова много обича и когото не е виждала от няколко месеца. И понеже Надя днес има рожден ден, а тази сутрин се е събудила с година по-зряла, започва да усеща чувство на вина, задето мисли повече за тази торбичка, а не че ще гушне татко си. Докато двете мисли хвъркат като малки пеперудки в главата й, баща й идва до нея и тя, разбира се, позволява на мисълта за това колко обича татко си да я завладее изцяло и скача да го прегръща. Но когато радостта от срещата поутихва, Надя пак се замисля къде ли е торбичката.

 „Първо са прегръдките, после подаръците“ – отговаря сама на себе си.

Тръгват смело по някакъв път вече трима. Кога за последно е вървяла до майка си и баща си? Ама заедно, тримата. Май никога. Все поотделно. Надя и мама. Надя и тати. Надя не знае какво е словосъчетанието „мама и тати“. Непознато й е. 

Спират пред някаква сграда, която изглежда много страшна. Непознати хора казват на Надя да стои в някакво помещение, което прилича на коридор, и че мама и тати ще се върнат след малко. Тя застава, както са й казали.

Поникнало цвете на грешното място. Случила се е някаква аномалия в природата и сега седемгодишната Надя стои сама в този невзрачен, сив коридор.

След известно време родителите на Надя се завръщат и тя разбира, че е чакала майка си и баща си да се разведат официално.

Мислите се топят по-бързо от любимия й сладолед. Изчезва мисълта за подаръчната торбичка, която така и не получи.

И все пак, тя успява да се зарадва, когато с майка си и баща си сядат в някакво кафене. Казва сама на себе си, че това звучи по-добре от някоя играчка. Успява да се усмихне. Но не може да опише странното усещане, което се загнездва у нея… Може би трябва да порасне с още една година, за да го разпознае. Знае само, че е някакво чувство, което прилича на онова, когато се сбогуваш. Когато се сбогуваш завинаги.

На този ден годината ставаше цяла.

Но и цялото можеше да се дели на две.