Преди обичах да се качвам в някой градски автобус и просто да пътувам от първата до последната му спирка. Избирах по-малко натоварените линии. Пусках си музика и гледах през прозореца. За мен беше като отрязък от време. Време, в което си почивах, но и размишлявах за живота. Вдъхновявах се. Решавах проблемите си. Мислех за някого. Разглеждах улиците, дърветата…

Сега, години по-късно, гледам да избягвам автобусите. По-често избирам да се придвижвам с личния си автомобил. А и времето не стига да се шлая.

Но в онзи ден се бях качила да пътувам с един от градските автобуси…

Стоя права в средата на автобуса. Има свободни места, но аз не ги чувствам свободни. Или човекът на съседната седалка е заел твърде много място, или говори по телефона, или има някой странен човек около мястото, или някой си е оставил багажа…просто не ги чувствам свободни. А и нали съм за няколко спирки само.

Автобусът спира на една от спирките. Качват се няколко души и заемат свободните места. Докато ти изявяваш претенции, хората ще си се наместят, пък ти стой прав...

Но един човек привлича погледа ми.

Той.

Качил се е, седнал си е спокойно и си пътува най-нормално. Не ме поглежда.

Сега пък какво е това? Да не би да не знае, че съм тук? Или се прави? Какви са тези игри? 

Гледам го втренчено и чакам да ме погледне. 

Автобусът спира на поредна спирка. Хората се раздвижват. Той най-накрая ме поглежда. И после отмества поглед. 

Какво се случва? Вторият път не бях сигурна за физиономията му, но вече я познавам добре. Колко пъти превъртах разговорите в главата си.. как няма да я запомня?

Продължавам да го гледам. 

Нищо. 

Тръгва да слиза на спирката преди моята. 

Вратите се отварят, той слиза, а аз, докато се усетя, съм скочила след него. 

– Извинявай – извиквам след него на улицата. 

Той се обръща.

– О, Милена…здрасти. Как я караш? 

– Не ме ли видя в автобуса?

– Видях те. Ама знаех, че ще си там, не беше кой знае каква изненада.

Аз мълча. Не знам как да го заговоря. Какво? Сега аз ли станах преследвачка?

– Трябваше да се убедя, че искаш да си говорим. Чаках те ти да дойдеш при мен този път. Аз само се появих – продължава той.

– Много си странен. Не знам какво да ти кажа дори…

– Хората трябва да бъдат подготвени за някои неща. Не можеш да им кажеш истината, без да са готови за нея. Важи за всичко, всъщност. Трябва да станат готови. Да поискат. Ти готова ли си?

Пак мълча. Готова ли съм?

– Да се подготвиш е най-сложното. Виж на земляните колко време им отнема да станат готови за какво ли не…

– Не знам дали съм готова…защото не знам за какво да се подготвям.

– Знаеш. Да се срещнеш със себе си най-напред. Да се приемеш. Знаеш коя си, Милена. Знаеш какво си. Но го отричаш пред себе си, спориш сама със себе си, избираш да не вярваш, разсейваш се, тревожиш се. А вътрешно знаеш, че беше въпрос на време.

– Какво съм? Кажи! Стига с тези загадки!

– Казах ти на първата среща, че аз съм като теб. Следователно…ти си като мен, Милена.

Следва продължение…