„Мълнията е мощен електрически разряд между облаци или между облак и земята, който се получава при натрупване на електрически заряд.“
Из интернет
Не знам дали пада мълния върху мен, или у мен…
Зная ли? Зная ли коя съм? Аз съм като него?
– Какво искаш да кажеш?
– Чу много добре.
– Аз съм човек… ти каза това на първата среща също…
– Да, защото действително си човек. Аз също съм човек…имаме ежедневие като всички човеци – храним се като тях, дишаме като тях, имаме семейства, обличаме дрехи…да не изброявам. Ние сме човеци. Поне сега. Но и сме нещо повече. Нещо по-различно.
– Какво? Медиатори ли?
– Да.
– Но…какво имаш предвид? Аз не получавам такава информация, каквато ти получаваш?
– Ето тук е проблемът. Ти пренебрегваш това, което достига до теб. Започнала си да получаваш. Отдавна е имало признаци, но ти ги пренебрегваш, Милена. Представи си радио, чието копче въртиш, но не можеш да намериш точната станция, за да чуеш хубав звук…
Стоим малко по-отстрани на спирката. Няма хора, само минаващи коли по шосето.
Сядам на бордюра. Дишам. Искам да чуя дишането си. Винаги ме успокоява да го слушам. Не го чувам.
– Трябваше постепенно да достигам до теб… Има още много, но не може наведнъж.
Мълчим известно време. Той стои прав над мен.
– Не е нещо, за което не си мислила. Дълбоко в себе си го очакваше, нали? Виждала си ги. Показвали са се пред теб. Много пъти са ти давали явни знаци. Знам за преживяванията ти. Просто не си била сигурна какво се случва. Нормално е да действаш така…
Мълча.
Той сяда до мен.
– Кажи нещо, ако искаш?
– Сега не е ли моментът, когато си тръгваш? Нали така правиш? – питам смирено.
– Притеснявам се за теб, но знам, че ще се справиш. Аз съм тук затова. Трябва да ти помогна. Те ме изпратиха при теб с тази цел. Имай ми доверие.
– Какво да правя сега?
Гледам в нищото.
Погледът ми се рее някъде напред.
– Засега нищо. Не се случва нещо, което ще те нарани. Никой не е срещу теб. Ти имаш работа на Земята и тя е да живееш. Но е време, Милена…време е да приемеш, че си различна.
Следва продължение…