Чувствал ли си някога, че няма място за теб в света? Че нещо си изпуснал? Че не си получил това, което заслужаваш?

Сякаш си бил последен на опашката за голям концерт, пропуснал да вземеш билет, защото вече е затворено, а вътре песните са започнали. Опитваш да надникнеш, намираш си някакво местенце на входа, но осъзнаваш, че нито си вътре, нито си в публиката, нито си певецът.

Ти си просто наблюдател – закъснял, без билет, уморен, невидим. 

Какво ще си кажеш, за да се успокоиш?

„Няма нищо! И други концерти ще има.“ 

„И без това този концерт е скучен.“

„В тази лудница нямаше да ми е добре.“

А вътрешно, както зарята в края на концерта, пука и сияе желанието да пееш и ти. Знаеш всички песни наизуст. Чака този концерт толкова дълго.

Заслужаваш да бъдеш там. 

И аз така съм чакала с трепереща ръка, заради която все изпусках химикалката, с която все пишех в тефтерите, чиито страници избледняха, пожълтяха..

Не намерих място нито там, нито още по-натам и винаги бях с една буква по-назад.

„Това не е моето.“

„Не мога.“

„Страх ме е.“

„На никого не му пука.“

С все още трепереща ръка, навеждам се да взема падналата химикалка..“за последно“ – казвам си. Взимам я. А тя била спряла да пише.