Любимият ми сезон е есента. Стоя си на една пейка в забутания парк, през който хората избягват да минават, а аз го обожавам през есента, понеже листата си падат необезпокоявани и правят своята си къщичка на земята, подобно на мравките, които тихо строят своя дом под нея.

Именно онази есен онзи човек ме намери..

– Кафе с мляко, нали?

Махам си едната слушалка, докато на бърз кадър виждам някакъв човек с тъмно палто, на възраст около 60 години, надвесен над мен.

– Моля?

– Кафе с мляко, нали?

Той ми подава картонена чашка с едната ръка, а с другата държи термос. Не знам какво да кажа. Пита ме дали има мляко в кафето ли, понеже не знае? Кафе ли ми предлага? Или просто е поредният странен човек в парка…

– Извинете, какво желаете?

– Пиете кафе с мляко, нали? Заповядайте! Специално за вас. 

Ох…не ми се занимава с глупости, а и съм чела твърде много трилъри и цялото нещо започва да става зловещо.

– Не, благодаря. 

Слагам си слушалката обратно.

Но той сяда до мен, оставяйки термоса на пейката, а картонената чашка я държи в ръка.  

Стоя сякаш не забелязвам, че е седнал до мен. 

Ох, нещо започва да говори…

Махам слушалката. 

– Извинявайте, но малко ме смущавате..

– Нормално. На Земята има всякакви хора. Да си призная… доста често съм се изненадвал на какво са способни земляните. 

Добре. Вече мисля просто да стана и да си тръгна. 

– Да. Трябва да тръгвам, довиждане.

– „На Земята има твърде много болка.“

Вече бях станала и обърнала гръб, но при това изречение спрях. Чух гласа му. Дъхът на думите. Дълбочината. Точно такава, с каквато аз съм ги изричала.

Обръщам се и го поглеждам.

Това е просто нормален човек, който ме гледа и се усмихва загадъчно.

– Какво искате да кажете?

– Казвам това, което ти си казвала. Чуто е, потвърждавам.

Трябва да седна на пейката, понеже май кръвното ми пада леко.

– Аз не съм от тях, аз съм като теб. Няма да те нараня. 

Мълча.

– Всъщност дали не сме и двамата като тях?

Поглеждам го. Абе, този човек дали просто не е полудял, или пак започнаха кошмарите, а този сън направо е убийствено реален.

– Не знам какво да ви кажа.

– Кафе с мляко, нали?

– Да.

– Заповядай.

– Не ми се пие, но благодаря. 

Взимам кафето и го оставям до мен.

– Понякога ми казват разни неща, които не са необходими. Кой как си пие кафето, кой какво ще си купи от супермаркета. Е, понякога виждам и какъв е любовният живот на някого. Понякога каква му е професията. Онзи ден пък ми казаха, че ще ми звъннат от мобилния оператор да ми предложат нови канали, представяш ли си? На кого му пука? – смее се.

– Малко е зловещо цялото нещо, което ми говорите.

– Нормално. Хората имат твърде много защити. Защитни реакции на мозъка, на тялото, а тази на душата е най-сложна за пробиване.

– Откъде дойде онова, което казахте? Гадател ли сте някакъв?

– Не, аз съм медиатор. Много модерна дума, ама тази намерих. Дори не знам дали правилно описва мен.

– Какво точно искате от мен? 

– Да си говорим. Нямаше ли нужда да говориш с някого по-често?

Добре. Като се прибера, ще питам мъжа ми дали не е откривал нещо странно у мен напоследък, понеже се притеснявам за психическото си състояние Привиждат ли ми се неща, причуват ли ми се.. 

– Скоро си ходила на психиатър, Милена. Добре изглеждат нещата, нали?

– Моля? Откъде знаете такива неща? Знаете името ми! Това наистина е плашещо, махнете се от мен. 

Ставам рязко.

– Исках да те успокоя, че не полудяваш. Просто е време да се срещнем. Срещата, която самата ти знаеше, че ще се случи. 

Спирам. Обръщам се отново.

– Много съм изплашена. 

– Спокойно. Ще става постепенно. 

Сядам на пейката. 

– Ще ме отвличате ли?

Той се смее.

– Не! Имаш да изживяваш неща. Животът ти е хубав, Милена. Погледни листата… Сътворението те гали всеки ден. Обичаш есента, защото е най-прочувственият сезон. Напомня ти на Дома. Обичаш уюта. С други думи.. ти си човек като всички и трябва да го живееш този живот. Рано или късно ще свърши всичко. Защо дотогава не се наслаждаваш просто?

– Красиви думи, но и малко клиширани. Трудно е да се наслаждаваш на живота всеки ден. Кой човек успява? Има ангажименти, работа, домакинство…не стават така нещата. Не можеш да си добре всеки ден. 

Той се усмихва. 

– Това е много дълго и сложно. Не може да се обясни. Не и в тази форма, не и тук. Но искам на първо време да се успокоиш и да знаеш, че няма да те нараня. Сега тръгвам. Ще те намеря отново. 

Следва продължение…