Преди обед е. Вървя по оживена улица, покрай мен профучават коли, достигат ме откъслечни разговори, подминавам силни аромати на парфюми, врати на магазини се отварят и затварят… това е големият град. Хем ти идва да го напуснеш, хем пък знаеш, че той те движи. Кара те да се чувстваш жив. Присъстваш в някаква обща динамика.

Но не обичам да гледам хората в лицето, когато се разминавам с тях. Намирам го за неудобно и натрапчиво. Винаги свеждам погледа си леко надолу.

Изведнъж някой започва да върви до мен…

Отдръпвам се настрани, за да направя място на човека да ме изпревари.

– Животът кипи.

Обръщам се и виждам Него.

Или не знам…той ли е? Запомнила ли съм правилно лицето му?

Усмихвам се едва забележимо, поглеждам надолу и продължавам да вървя. За всеки случай. Може да не е той. Ще ме подмине и ще се убедя, че не е.

– Да не би да не ме позна?

Забавям крачка. Извръщам глава към него. 

– Аз съм. Спокойно. Ще се разходя с теб. Как си?

– Добре. Ти как си?

Вървим заедно. 

– Добре. Тръгнал съм към банката, после бързо се прибирам, че ще идва внучето. Нямаше как да не те поздравя, като те видях. – усмихва ми се.

– Случайно ли си ме видял? 

– Не, получих насоки, че ще минеш оттук. – усмихва се.- Градът е толкова зает да се движи, да преживява…дори и през нощта. Земляните нямат време да гледат към звездите. Ако гледат, нищо не виждат. Мислят си, че виждат звезди, нали? 

Тук вече се усмихвам искрено.

– Да – отговарям.

– Нали знаеш, че всеки вижда каквото си иска. Чува каквото си иска. А повечето не искат нищо да чуват и виждат.

– Къде беше толкова време?

Трябва да призная, че го очаквах. След първата ни среща не бях на себе си. Не спирах да мисля за него, не можех да спя…отхвърлях случилото се, чувствах се наблюдавана, изплашена...

Все още съм. 

– Не си се успокоила. Трябва да си спокойна. Не може да е по този начин.

– За кое? – питам настоятелно.

Спираме на светофар, който свети червено.

– Какво толкова ще се случва? Това е плашещо! Всеки ще се изплаши! Не знам, объркана съм… 

Светва зелено, пресичаме. 

– Трудно се адаптираш. Така ми казаха. Довери се на процеса. Ще отнеме колкото е нужно. Започнало е.

– Направо ми прилошава! Ще умирам ли, какво е това начало, на кое? – повишавам тон. 

– Трябва да завия насам, ще се видим пак. Вслушай се в себе си. И бъди спокойна. Нека това бъде твоята най-важна цел в момента… ти си много тревожна, Милена. 

Спирам на място и го гледам. След казаното, той леко вдига ръка като за „чао“ и свива в една уличка.

Как да не се разтревожиш?

Следва продължение…